Няма веч` усмивката позната,
няма звънкия и топъл смях.
Защо така е, приятели добри?
Какво ли толкоз в нас се промени?
Какво ни даде ти живот достоен,
какво ни взе, че душите ни опустоши?
Назад се връщам често във нощта,
срещам се със мили хора,
спомените ми връхлитат неспокойни.
Горчиво се разкайвам или трепетно очи отварям.
Съзирам образи познати и любими,
пъстроцветни минзухари,
цветя и мили детски личица.
Бащина прегръдка, радост, щастието ме закриля.
А нощта ме стряска със сънища познати –
отиват и се връщат образи познати.
Нима това е старостта или познатата тъга,
на самотата спътник недолюбен?
Навън е вече нощ, и стъпки отчетливи,
забързани и трополящи, детски смях...
О, принцесата пристига, щастие сърцето ми запълва.
Кръговратът на живота, тъга и щастие в едно.
Милото дете, сияещо лице,
то ни връща на времето тревожно, радостта.
Обичам те, дете, връщащо усмивката позната.