Спомняш ли си приказката стара

за момче, сглобено от дърво?

Майсторът му вдъхнал лъч от вяра -

чудо в сътворено естество.

Впуснало се плахото мъниче

да познае този свят голям -

как човек роден е да обича

и се бори да не бъде сам.

Кукла бил Пинокио. Красива.

Можела да ходи без конци.

В пълните салони да разсмива -

дами, богаташи и крадци.

В някаква ужасна безпричинност

станал той мишена на злини.

Трепетът на детската невинност

страдал от нарочени вини.

Сграбчили го алчност и измама.

Спънали го примки и лъжи.

И дървото в тъжната си драма,

знаело - животът му тежи.

Но с любовно пламъче, едничко,

тръгнало към тъмното море.

За баща си да направи всичко -

даже ако трябва да умре.

В страшното туловище на кита

гмурнал се Пинокио, смутен,

всичката си обич да изпита

в сблъсъка с чудовищния плен...

Спомняш ли си приказката стара

за дървото, станало момче?

Може би отново се повтаря

и към свойта мъдрост ни влече?

Любовта със огън ни прочита.

Словото й нека уловим.

Може би в едно дърво е скрита

тайната, че можем да горим...